В миналото дрехите си осиковци произвеждали в домашни условия от материали, също произведени в домашни услови: вълна, козина, кълчища, лен, памук, свила. Вълната и козината добивали от овцете и козите. Кълчищата добивали от гръсти /коноп/. Памук сели, но и купували в непредено състояние или във вид на прежда. Отглеждали в малки количества копринени буби, от чиито пашкули добивали свила. Както памук, така и свила купували от пазари и панаири.
За да станат на облекло, всички тези материали трябвало да преминат през продължителна предварителна обработка. Част от процедурите ги превръщали в прежди, а друга част – в платове. От платовете се шие облеклото.
ВЪЛНАТА, остригана от овцете, предварително се накисва в „саждец” – топла вода с разтворена дървесна пепел, която неутрализира серея. Пере са на течаща вода, за да отнася примесите – на Сапачур, Селскио дол, Варовитица и други места. Разчепква се на ръка и се влачи на дарак. Оформя се на къдели и се преде на хурка с вретено или „из ръка”. За различни нужди вълната се сортира: за основа се използва по-жилава, за вътък или различни плетива – по-мека. Преде се също според предназначението – за основа по-усукана, за други нужди по-разсукана. Според предназначението подбирали вълната и по цвят. Платовете, които ще се боядисват, се тъчат от бяла прежда, а тези, които не се боядисват – от сура ( сива) и бяла ( мъжкото облекло). Същото важи и за плетивата.
КОЗИНАТА се използвала за тъкане на постелки (козяци), плат за опанджаци /ямурлуци/, покривала за животните. Основата обикновено е кълчищна, а вътъкът е от козина. За да може вътъкът да се изпреде на нишка, козината се смесва с дребна вълна или кълчища, разбива се с пръчка и тогава се преде.
Производството на КЪЛЧИЩАТА е продължителен процес. През пролетта в гръстелници се засява семето от гръстите. Когато дойде време за бране, първо се берат белите (мъжките) стръкове. Черните гръсти (женските, които връзват семе) се берат по-късно, когато семето е узряло. И едните, и другите се връзват на снопчета,. взема се семето от черните гръсти и се топят в топила. Топилото е изкопан гьол на слънчево място до течаща вода, за да има постоянен приток. Гръстите се потапят, натискат се с камъни, престояват определено време според температурата на водата докато „укиснат”, т.е.докато се отдели ликото от дървесината. Когато са готови, се изваждат от водата, перат се, сушат се и се манат на мелица. Мелицата е уред от три дъски – средната е по-дълга и е с дръжка за ръката. Закрепени са на два кола. Гръстата се слага върху двете крайни дъски и със средната се удря, докато изпадне дървесинната част и остане само ликото. Маненето на една гръста може да отнеме половин час време. След тази операция следва чесане с гребенец: дъска, върху единия край на която са забити метални шипове. Оманената гръста се прекарва през тези шипове, чеше се, за да се отдели дребната част на ликото и остане само жилавата. Това се нарича повесмо. От него се преде основата, а дребната част се използва за вътък. Преде се на хурка с вретено или „из ръка”. Добитата прежда отива по предназначението си – за платове, за постели и т.н.
ЛЕН осиковци са прозвеждали по-малко. Той се добива по същия начин като кълчищата. Разликата между кълчищата и лена е в това, че ленът е по-мек като материал, по-лесен за предене и тъкане и платната, добивани от него, са по-меки, по-фини и по-лесно се поддават на обработка.
ПАМУК също са сели малко, може би защото планинските условия не са го позволявали. Затова го купували в непредено състояние, а след Освобождението и във вид на прежда. За целта ходели специално на панаира във Враца или на пазари.
КОПРИНЕНИ БУБИ малко отглеждали. Добитите пашкули носели на специални места, за да бъдат източени и превърнати в свила. Такава услуга можели да получат във Враца след разкриването на филатурната фабрика. Преди това източвали свилата по примитивен начин с метла или пръчки.
След описаните процедури за обработка на материалите следва производството на платовете. Всички платове се тъчат на разбой ( стан ). Този дървен уред е изработван в домашни условия от мъжете, съгласно указанията на жените. За да стигне до разбоя, преждата трябва да мине през ред процедури: навиване на калеми, сноване на сновачка, навиване на основното кросно, наваждане в нищелките и бърдото, привръзване за платненото кросно и затъкаване. Жените всичко това са владеели до съвършенство. Събирали се по няколко, за да си помагат, докато започне истинското тъкане. Децата, или свободни от друга работа членове на семейството, помагали като навивали „цави” (цеви) на чекръка, „отбирали” основата на „цапците”, т.е. оправяли основата между кросното и нищелките да не се обърква.
От вълнените прежди изработвали платове за горни дрехи – олави и шаек. След изтъкаването ги носели на валевица и ако е нужно, ги боядисвали.
От кълчищните, ленените и памучните прежди изтъкавали предимно платна за ризи. Когато основата и вътъкът са кълчищни, платното е кълчищно. Когато основата е кълчищна, а вътъкът от памук или лен, платното е мелезно. След първата четвърт на 20 век платната са предимно от памучна прежда.
За женски ризи правели и кенарно платно. Използвали купена памучна прежда, наречена тире. Втъкавали я в платното с помощта на допълнително кросно, което е хлабаво, а другата част от основата е стегната. Така ленти от платното стоят леко набрани и това придава особена красота на платното. Освен това втъкавали свилени ленти както от основата, така и от вътъка. Това правели при тъкане на платно за ръкави – свилени ръкави. Чрез боядисване правели надлъжни шарки върху плата преди всичко за ръкави, които наричали „фатени ръкави”. От ленените прежди тъчели прежди за ушиване на панталони, сака, елечета или цели костюми за мъжете, литаци за жените, дрешки за децата.
След изтъкаването платната подлежали на допълнителна обработка – беленето .Тази процедура е възпята в народните песни. Беленето е многократно редуване на пране на течаща вода и престояване на слънце, задължително върху зелена трева. Така се получава ефектът на избелването. Жените белели кълчищните, мелезните и ленените платна.
Платната за ризи тъчели литени ( сплитка лито ) с две нищелки. Вълнените платове обикновено са тъкани с четири нищелки – четворно, на съвременен език сплитка кепър. Тъкането на платовете за завески ставало при специална наводка. В текстилната промишленост тази сплитка се нарича атлас.
Коланите, които служели като допълнителен аксесоар на облеклото, са тъкани на малки станчета, като вътъкът е прекарван в устата на основата без совалка – на ръка. Всички тези операции всяка жена е знаела и можела да върши. Научила ги е от майка си още преди да се омъжи. Разбира се, имало е и по-добри тъкачки, които често са викани за помощ и консултация, особено при по-специални наводки. Усвояването на тези дейности става от най-ранна възраст при момичетата. Всяка майка на женска челяд е имала огромната отговорност да подготви дъщерите си за бъдещи домакини и в това отношение.
След изработването на платовете следва кроенето и шиенето на дрехите. Мъжкото облекло се състои в следното:
РИЗА – състои се от предна и задна част – поли, които на раменете са събрани с платка. На платката се прави напречен разрез за обличане, който се обточва с тясна ивица около врата – яка. Прави се надлъжен разрез на предната част. Около него и по яката се
прави шевица. Ръкавите се зашиват на предната и задната поли и платката. В долния край завършват с маншет, който също може да бъде избродиран. На ризи за празнични случаи се правят по-големи бродерии на ръкавите и на нагръдната част. На ризи за ежедневна употреба или няма украса, или е много елементарна – изплитане само по крайщата на ръкавите и бието около врата и предния прорез. Характерно за бродериите е, че преобладава червения цвят.
Ризите за мъжете са се шили от кълчищно, от мелезно или от памучно платно – това зависи от времето в исторически план, от нуждите – ежедневна или празнична и от възможностите.
На ризите за празнични случаи са зашивали „фатени” или „свилени” ръкави. В по-близко време са правели мъжки ризи и от кенарно платно.
БЕНЕВРЕЦИ – шити са от бял шаек. Характерно за кройката е това, че имат не много широко дъно с два странични прореза. В горната част има прегъвка, в която може да се наниже колан. В долната част крачолите се стесняват. За украса се използва обточване по ръбовете с гайтани. Ризите се слагат в беневреците.
Горната част на облеклото са дорамче, касаче, джамадан. Всички се шият от бял вълнен шаек или олави. ДОРАМЧЕТО е елек без ръкави с разкроени поли между талията и коленете. Нарича се така, защото няма ръкави, до рамото е. КАСАЧЕТО има същата кройка като дорамчето, но е с ръкави до лактите. ДЖАМАДАНЪТ е връхна дреха до коленете, с дълги ръкави, облича се върху другите дрехи, затова е по-широка. Закопчава се с петелки. Всички са имали джобове за лулите и тютюна, и други неща. Украсявани са с орнаменти от гайтани.
Мъжете се обували в плетени вълнени чорапи – шарени и едноцветни, и опинки от свинска кожа. След средата на 20 век използват и гумени опинки. През зимата на краката си навивали навуща от бял вълнен плат, като ги прикрепяли със сиви или черни върви, навити така, че да се получат симетрични кръстоски. В най-студени зимни дни предимно пастири слагали на краката си ногавци от агнешка или козя кожа с вълната или козината навън и ги прикрепяли към колана на беневреците с върви. Това пазело краката да не се мокрят особено когато човек престоява повече време навън.
Мъжете задължително навивали на талията си пояси, изтъкани специално от по-тънка вълнена прежда и боядисани по желание – черни, червени, кафяви, тъмно сини и т .н. В тези пояси носели различни нужни неща – кремък и огниво, пунгията за тютюна, кърпа, нож /клепач/ и др. Когато отивали на хорото, върху пояса завързвали тесен колан, за който се хващали по време на игра „за пояс”.
На главите си мъжете носели калпаци от агнешка кожа, изработвани от майстори кожухари. Калпаците били два вида – с остри върхове и равни – равнец. Понякога под калпаците слагали подкапник от плътно остригана кожа, който наричали „келепош”.
Освен чорапи, жените плели за мъжете и фланели с ръкави, и жилетки без ръкави, качулки иръкавици за зимата все от вълнена прежда – двойка или тройка пресукана.
Опанджакът е горна ( връхна ) дреха без ръкави с качулка от сив /сур/ или бял шаек или олави и се използва от пастири при лошо време и при пътуване на дълъг път. Шиели са опанджаци и от плат, изтъкан с козиняв вътък. Под брадата се закопчава с петелкя и има прорези за ръцете на предните поли. Дълъг е почти до глезените, като в долната част полите постепенно се разширяват.
След Освобождението и особено след началото на 20 век започват да се шият дрехи от боядисаншаек – панталон и сако. Това важи за онези, които посещават и други селища – предимно градове, и имат възможност да видят такова облекло. Опинките се заменят с обувки, калпаците с бомбета и каскети. За летния сезон се шият костюми, панталони, елеци от ленен или памучен плат.
Както обикновено, женското облекло е по-разнообразно от мъжкото. На първо място ще опишемРИЗАТА. Както при мъжете, така и при жените ризите са шити от различните видове платна – кълчищно, мелезно, памучно, кенарно. Ризата се състои от две поли – предна и задна, съединени на раменете с платка. На платката е направен напречен разрез с лека извивка отпред и надлъжен разрез на предницата. Огърлието е оформено с яка – бие. Надлъжният разрез може да бъде „оплитосан” ( изплетен) и нанизан с шнур, който се завръзва . Ръкавите са широки, без маншет, с пришити дантели – купени или домашно изплетени. Полите на ризата са дълги, леко разширени от подмишницата надолу. Завършват, както и ръкавите, с дантели. Дантели могат да бъдат пришити и около огърлието.
Характерното за женските ризи, което ги отличава от мъжките, е богатата бродерия около врата, на гърдите, на ръкавите и в долната част на полите. Бродерията изработвали от купени памучни и свилени конци с различни орнаменти – геометрични фигури, стилизирани форми на цветя, листа, дъгички, кукички, чертички, кръстчета и много други. Използвали конци с различни цветове, но преобладавал червеният. Както при мъжките, така и при женските ризи , имало разлика между ежедневните и празничните. Докато празничните били богато украсени , ежедневните били с елементарна украса. Ризите се комбинирали със завески, сукмани, мореници, фистани, литаци и винаги са по-дълги от тях, за да се виждат дантелите и бродериите.
ЗАВЕСКАТА се изработва от две части – горна и долна. Това са две платна, различно изтъкани – горното е с по-малко шарки или е едноцветно, а долното е богато нашарено. Шарките се правят по време на тъкането с разноцветни конци, които са изработени от мериносова вълна и затова се купуват. Използват се различни фигури, както при бродериите. При всички завески основният цвят е червен. Наводката е специална – сплитка атлас, затова полученият плат е много набит, за да бъде траен. Двете платна се зашиват и се нанизват на здрав шнур. Колкото е по-богат наборът, толкова завеската е по-ценна. В тон със завеската се тъче и престилката. Докато шарките на завеската са надолу, шарките на престилката са напреко и затова тези престилки наричали „ преки престилки”. Завеската опасва тялото на жената, като шнура се завръзва отпред. Престилката покрива отвора на завеската и стои малко по-дълга от нея. Престилката може да бъде обточена с шнур, гайтан или дантела и да бъде украсена с парички, мъниста и други украшения в зависимост от вкуса на жената. Завеската се допълва с тъкан колан и пафти, които се купуват. Преждите за изработката на плата за завеска се боядисват с природни багрила и затова цветовете са здрави, непокътнати от времето. Освен това тези багрила са предпазвали тъканите от молци и са здрави и до сега.
СУКМАНЪТ, както и завеската, са дрехите от по-стари времена. По-стари от тях не са ни известни. Сукманът се изработва от шаек, боядисан в черно, тъмно синьо, кафяво. Състои се от две части – предна и задна пола. Без ръкави е, с изрязано деколте. На двата странични шева са вмъкнати триъгълни парчета плат, които стоят като плохи и правят дрехата разкроена от талията надолу. Тези парчета наричали „муулии”. Сукманите могат да бъдат ежедневни и празнични. Поради тази причина и украсата им е различна. Ежедневните обточвали около деколтето, около мишниците и в долната част на полите с ширити от кадифе и гайтани. Празничните украсявали с бродерии с разноцветни конци, мъниста, яспри, стъклени пръчици и др. Сукманът се комбинира с колан с пафти или просто се връзва на талията тъкан колан като допълнителна украса. Омъжените жени слагали и престилки, които са също домашно тъкани с шарки напреко, но са различни от тези на завеската. Цветовете на престилката са в тон с цветовете на самия сукман и неговата украса. Сукманът се облича върху риза, която е по-дълга от него. Ако сукманът е празничен, и ризата е празнична.
МОРЕНИКЪТ е дреха, по-нова от завеската и сукмана. Изработва се от вълнен плат – едноцветен или разноцветен – изтъкан от по-тънка прежда и с наводка на четири нищелки. По това се различава от завеската. Като при нея се прави набор, но се зашива на тесен колан, който се връзва по същия начин както завеската. Наборът прилича на съвременните солеи. В долната част се обточвали с гайтани и ленти от кадифе и се украсявали с мъниста и яспри. Морениците се срещали по-рядко и се използвали само като празнично облекло. Комбинират се с престилки, изтъкани в цветови тон с морениците. Обличат се върху богато украсени ризи.
ЛИТАКЪТ е шит от по-тънък плат, по-често фабричен, без ръкави, с изрязано деколте и права пола. Съпътстван е с богато украсена престилка, с колан и пафти. Украсяван е около деколтето и долната част на полите с гайтани, ленти от кадифе, бродерии с мъниста и яспри. Обличан е върху риза, в някои случаи с бродирана блуза и фуста с дантели. Литакът е дреха, която се появява след 30 – те години на 20 век.
КАДИФЕНИТЕ ФИСТАНИ са правени от черно или тъмно синьо кадифе, набрани и зашити на тесен колан, който се връзва отпред. Отворът се покрива с престилка от същото кадифе, богато украсена с бродерия от разноцветни конци, мъниста и яспри. Комбинира се с бродирана блуза и фуста с дантели. Това е празнична дреха от втората четвърт на 20 век.
БРОДИРАНИНТЕ БЛУЗИ са изработвани от памучни платове, в редки случаи копринени. Платът се скроява, изработват се бродериите и едва тогава става истинското ушиване на дрехата. Използвани са най-разнообразни орнаменти и разноцветни конци. Отново преобладавал червеният цвят.
ФУСТАТА, която се използвала при литака и кадифения фистан, се изработвала от памучно, в някои случаи от кенарно платно. В талията имала лек набор, а в долната част е разкроена, за да има ширина. Задължително й е пришивана дантела, а по желание може да има и бродерия по края на полите.
Като връхна дреха в по-старо време жените използвали КЛАШНИК. Той се изработва от бял или боядисан вълнен плат. Клашникът е разкроен, дълъг до коленете, украсен с гайтани и ширити. Ръкавите му са дълги или до лактите. Комбиниран е със завеска или сукман.
След появата на кадифения фистан се въвежда връхна дреха, изработвана от кадифе или нещо подобно. Наричали са я „ ДРЕЯТА „ – не е имала специално име. Носена е в празнични случаи.
Завеската, сукманът и мореникът са дрехи от по-стари времена и при тях жените са обувалишарени чорапи и опинки. Красотата на шарките на чорапите говори за художествения вкус и уменията на плетачката. Чорапи са плели момите за дар на роднини и близки на сватбата си.Опинките са от свинска кожа и цветни върви, обикновено червени.
Литакът и кадифеният фистан са дрехи от по-ново време и от купени платове. Затова жените се обували с купени чорапи или домашно изплетени от тънко напредена памучна прежда и обувки. Използвани са при празнични случаи.
На главите си жените слагали (забраждали се ) забрадки от памучен плат и бариши от коприна, които купували от панаири и пазари. Като особено скъп подарък за съпругата, майката, тъщата се считала забрадката или бариша. Както на забрадката, така и на бариша пришивали или изплитали на два срещуположни ъгъла дантела и при завръзването двата края висели от едната страна на главата. Всяка жена след като се омъжи, задължително носи забрадка. По това се отличавали девойките от омъжените жени. При траур носели черни забрадки / шамлии/, като ги връзвали отпред, под брадата.
Децата до 3 – 4 – годишна възраст обличали в ризи, независимо от пола. След тази възраст започвали да шият на момченцата беневреци или панталони, а на момиченцата сукмани .
Всеки човек имал по един кат дрехи за специални случаи – празник, сватба, посещение на гости на близки и др.
От началото на 20 век сред населението навлизат и други дрехи, които са по-леки и по-удобни. Хората свободно можели да посещават и други селища, и да се запознаят и с други начини на обличане. Започнали да шият дрехи от купени платове. Те са по-леки и изместват тежките домашно тъкани платове, както при мъжете, така и при жените. Мъжете започват да се обличат в панталони и сака, жените – в поли, блузи, рокли. Опинките се заменят от обувки, калпаците от бомбета и каскети. Чувства се влиянието на модни тенденции.
В по-старо време дрехите се шият от майстори – терзии /шивачи/ на ръка. Когато се шият дрехи за цялото семейство, майсторът се кани в къщата, осигуряват му се условия и той работи, докато изпълни поръчката. В някои случаи при дрехи за ежедневна употреба било достатъчно майсторът да скрои плата, а клиентът да ушие сам дрехата. Така излизало по-евтино. През втората четвърт на 20 век навлизат шевни машини, които се внасят от други страни. Това улеснява и поевтинява услугата ушиване на дреха.
Същото се отнася и за плетивата. Жените изплитали една част от облеклото на ръка – фланели, елечета, качулки, ръкавици и най-вече чорапи. След навлизане на плетачните машини, жени се обучили да работят с тях и това улеснило в голяма степен труда на жените.
Осиковци – както мъжете, така и жените – носели кожуси – с ръкави и без ръкави .Имало е специално обучени майстори кожухари, които обработвали кожите – щавене и боядисване, и ушивали кожусите. Мераклиите изработвали украси, както при другите дрехи и върху кожусите, използвани за празнични случаи.
Когато се налагало да се боядисват прежди или платове, хората използвали природни материали – кори от ясен, дъб и др., корени от брош и др. плодове и черупки от орехи, треви и др. Жените знаели кой цвят от какъв материал се получава и с голямо умение го постигали. Така цветовете били устойчиви и трайни, и предпазвали от вредители. Затова са се запазили и до наши дни. С развитието на текстилната индустрия се появяват бои, добити по химичен начин и с тях боядисвали специално обучени хора – бояджии.
Информацията обработи и написа Цветана Ангелова Динова
с.Осиково – Миланово – 2010 година
